четвъртък, 15 май 2008 г.

It is madness

Какво, по дяволите ми става... каква е тая апатия, която ме е обхванала...
Всички разказват, как били пропадали наркоманите. Как всичко опира до следващата доза. Как училището, задълженията, приятелите и семейството се превръщат единствено в дразнител. Как нищо не ти се прави, не ти се общува, не искаш съвети, лъжеш се, че си добре и че на другите им има нещо. Че не те разбират. Че нищо няма смисъл, че животът ти е пълен провал, че няма как да стане по-зле. А има. И става все по-зле с всеки изминал ден. Крещят ти. Не ти пука. Наказват те. Не ти пука. Молят те, умоляват те. Не ти пука.
До тук всичко е прекрасно. Само че не взимам наркотици. Не съм алкохоличка (въпреки, тази година си докарах алкохолно натравяне, но това е друга история, оттогава съм чиста, честно ;). Не съм и влюбена, въпреки, че учителката ми по пиано се опитва да убеди майка ми, че цялата история е заради момче. Не искам да виждам никого, не искам да говоря с никого. Искам класната да спре да ми се обажда. Да спре да се прави, че се притеснява за мен и да ме тормози със скапаните си бележки. Писнало ми е от добри намерения и планове за бъдещето. Искам да напусна училище, да продавам парцали на Илиенци и да умра от глад в някоя канавка. Това последното не е толкова трудно изпълнимо. Всъщност, не съм яла от два дни...
Искам да крещя, да крещя, ДА КРЕЩЯ...

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]

<< Начална страница