неделя, 20 юли 2008 г.

Whatever happens in Petachenci, stays in Petachenci

Не мога да повярвам, че е възможно да съм ТОЛКОВА загубена. Покрай всичкото ми тръшкане и самосъжаляване не споменах дори думичка за най-прекрасния уикенд в живота ми. Е, не беше уикенд, направо си беше уикстарт. Понеделник, вторник и сряда. Не тези, миналите. Та...
Кийти ни покани в къщата си в Петаченци (или Петачинци, не съм сигурна как се пише), което е на пет километра от Трън, на самата граница със Сърбия. С Чап си бяхме навили на пръста да отидем на стоп, но в последствие решихме да е само до Перник, защото от там до Трън трафикът е такъв, че сигурно щяхме да пукнем от жега някъде по пътя и никой да не мине да ни намери до края на другия век. Както и да е, до Перник беше върхът, качиха ни две коли, едната от Владая до разклона за Благоевград, другата оттам до автогарата в Перник. Едва ли сме махали повече от 3-4 минути и за двете. Късметът на начинаещите ;). Там се събрахме с Кали и Кийти и продължихме с бусче до Трън. Там го ударихме на пазар, не мога да повярвам с каква скорост изчезват парите, независимо колко са. След това се понесохме с торбите към селото и естествено се трупясахме на първата крайпътна чешма. Слава на Ом, оттам мина една много симпатична девойка (в последствие разбрах, че е водеща по Нова телевизия) и ни качи с колата си до някъде. Но... оказа се, че сме пропуснали разклона за селото. Тръгнахме по един път, носещ гръмкото име "Еко пътека". Индиана Джоунс ряпа да яде... Имахме си гори, пропасти, мост (не въжен, но все пак...) и като прибавим към това раниците и торбите с чушки, домати, сирене и какво ли не още (о, забравих да добавя, че в къщата няма вода, затова носехме към 20 литра) просто се чудя как някой не падна в дерето. Все пак се добрахме до селото. Захвърлихме багажа и започнахме да разглеждаме къщите (бяха две къщи), да разглеждаме снимки и да ровим по шкафовете. Разходихме се малко, след това спахме, т.е. другите спяха а аз въздишах възмутено. Мразя да спя през деня. По едно време Кали се събуди и решихме да снимаме Кийти и Чапи как спят (бяха ужасно сладки), но фотоапарата на Кали беше в кухнята, а кухнята беше заключена. Затова решихме да ги снимаме с телефона на Чапи, но той го беше гушнал като плюшено мече и спеше с него. Отне ни известно време (и много хилеж) да го измъкнем и накрая успяхме да направим една снимка. Кийти обаче се обърна към стената и си скри лицето, гадината. Вечерта си запалихме огън и правихме шишове на него. Опекохме всичко, което ставаше за печене - пиле, домати, чушки, топено сирене и забравих вече какво още. Мога само да кажа, че падна голямо плюскане. Отвреме-навреме някоя джанка падаше върху ламаринения покрив на бараката, при което ние скачахме и започвахме да се оглеждаме, скупчени около огъня, взиращи се в мрака, сякаш само чакахме огромното страшно Нещо да дойде и да ни изяде. Нещото обаче не дойде, така че по едно време решихме да си лягаме. Чапи ни чете Лудогорски легенди докато заспим. Беше велико, не мога да си спомня кога за последно някой ми е чел приказка за лека нощ.
Втория ден... спахме и закусвахме, след това решихме да отидем до Трън да вземем останалите, които трябваше да дойдат и да напазаруваме ПАК, защото предната вечер бяхме изплюскали всико. По средата на пътя обаче стана ясно, че другите нямат никакво намерение да идват и че няма кого да взимаме от Трън, затова решихме да изкачим Ждрелото. Тръгнахме по една друга Еко пътека, този път обаче без багаж и без НИКАКВА вода, което започна да се оказва голям проблем последната част от пътя. Бяха някакви си тридесетина метра, струва ми се, но на нас скалното катерене не ни е специалност, затова на всеки две крачки спирахме за да дишаме и да се оплакваме. Все пак се добрахме догоре. Гледката беше невероятна, вятърът освежаващ, а гордостта, че все пак сме успели - неописуема. Жаждата обаче си беше жажда, затва скоро заслизахме към Ломница (никой от нас нямаше желание да се връщаме по същия маршрут като на идване) с надеждата да намерим магазинче и да си купим вода. Оказа се, че магазинче няма, но едни добри хора ни пуснаха в двора си да пием от тяхната чешма, за което ще съм им вечно благодарна. Така поосвежени се прибрахме и както бяхме изгорели, потни и вмирисани взехме по един сапун и се метнахме в реката с дрехите. Който не го е правил - горещо препоръчвам изживяването. Като се върнахме в къщата обаче, се оказа, че все пак ще трябва да се разкараме до Трън, защото, както вече казах, предната вечер бяхме изяли всичко, каквото бяхме купили. Кийти и Чап тръгнаха, но по едно време заваля, затрещяха гръмотевици и те се върнаха с празни ръце. В крайна сметка вечеряхме локум с Бейкролс, които намерихме в един шкаф. За излизане на двора и дума не можеше да става, камо ли за палене на огън, затова трябваше да си измислим някакво друго занимание. Играхме на подаръци и на асоциации, след това взехме едно списание, което една жена беше пробутала на Чап на автогарата и разиграхме едно TV интервю с фолкпевица, като Чапи беше репортерът, а аз - фолкпевицата (много ме бива, ама МНОГО;). След това се снимахме, гримирахме, намятахме се с една червена покривка, пак се снимахме, пак се гримирахме и накрая заснехме един чернобял ням хорър, като аз играех чудовището от гардетоба, Калина - беззащитната девица, а Кийти - добрия ловец. После около половин час се опитвахме да си свалим грима с помощта на мокри кърпички и накрая си легнахме гримирани.
В сряда станахме рано (т.е. в 8 и нещо;), заключихме къщите и се прибрахме кой откъдето беше. С Чап отново карахме на стоп, Перник - София, отново със същия късмет.
Та така. Прекарах си прекрасно, с прекрасни хора, на прекрасно място. Така че, моля, другия път когато почна да се тръшкам и самосъжалявам, дано се намери някой добър човек да ми плесне един-два шамара...
Просто като се видя и ми става зле. Непрекъснато се оплаквам от нещо, все нещо не ми е наред и все някой друг ми е виновен. Статива стърчи посред стаята (да, имам статив, Чапс беше така добър да ми го подари за рождения ден, за което много му благодаря, но аз съм такъв безобразен мързел, че...) заедно с един започнат портрет от който не съм особено доволна. Може би трябва да си вдигна задника от компютъра и да го завърша, че вече ми се почва нещо ново, но май ще си остана само с доброто желание. Единственото, от което съм доволна е, че най-после завърших портрета на Вики, колкото ида ми харесваше, когато имаше само очи, мисля, че се получи доста добре. За всеки случай тя си го харесва.



psycho-d0ll by ~MacavityTheJester on deviantART